Българското вино: по-малко, по-добро, по-скъпо

Снимка: АНЕЛИЯ НИКОЛОВА

Огромната част от най-качественото вино се консумира на вътрешния пазар, макар цената му да е висока

В света на винарите няма спор кое е най-хубавото вино. Продаденото, разбира се. В този контекст за сектора в България могат да се обобщят няколко добри новини. Обемът на износа не расте в последните години, но структурата му се подобрява, а заедно с това нарастват и износните цени. Това до голяма степен се дължи на спада на руския пазар, където България традиционно изнася по-евтини вина, за сметка на ЕС и на развити пазари от трети страни, където цената за българските вина е много по-висока (виж карето).

Осезаемо се повишава и качеството на напитката. За това си има пазарно обяснение – в последните години с помощта на еврофондовете бяха направени много и сравнително скъпи инвестиции в предимно малки, бутикови изби, които естествено търсят място в нишата на качествените вина, предназначени за по-платежоспособни клиенти. Фактор за подобреното качество е и лозарството. За последните 10 години насажденията в страната са намалели наполовина, пропорционално по-малко е и произведеното вино. Но пък качеството на лозята и гроздето се е повишило значително. В резултат структурата на производството на „скъпи“/“евтини“ вина също показва тенденция на нарастване на качествените вина, което повишава и общата цена.

Интересна обаче е една особеност на пазара – огромната част от качествените български вина се продават в страната, въпреки че средната цена от 10.40 лв. за литър, колкото показват данните за Пловдивския регион например, не е никак малка за не особено платежоспособния вътрешен пазар.

Какво и на каква цена пием

Вносът е малка част от пазара в България – между 5 и 10% в зависмост от годината (заради лошата реколта от 2014 година например вносът през 2015 г. е около 9% при 5% две години по-рано), като внасяме основно качествени и по-скъпи вина – най-много от Франция и Италия, следвани от Новия свят – Чили, Нова Зеландия, Аржентина. Така огромната част от консумацията, която в последните няколко години е около 100-110 млн. л годишно на обща стойност 210-230 млн. лв., е на българско вино. Наблюденията на търговците са за смазваща доминация на наливно вино, bag-in-box и вина в по-ниския ценови клас. Данни за структурата на продажбите например за Пловдивския регион показват, че от над 4.6 млн. л вино, продадено на вътрешния пазар през 2014 г., едва 87.5 хил.л са качествено вино със защитено наименование за произход (ЗНП), или едва около 2% от общата консумация.
Данните показват още, че докато износът на вино без ЗНП формира около 20% от продажбите, а 80% са вътрешна консумация, то при качественото вино експортът е едва 6%. Така 94% от българското вино от средния и високия семент се консумират в страната. Тези данни са интересни, като се има предвид, че българският пазар далеч не е платежоспособен, а средната цена на това вино е около 4 пъти по висока от тази на трапезното – 10.40 лв./л. срещу 2.40 лв./л.

Много или не толкова е това – е трудно да се каже. Определения като „скъпо“ са твърде необективни, още повече че щом виното е продадено, значи то има своите потребители. По-ясна картина би дало сравнението с други пазари. Различни доклади и изследвания показват, че средните цени на качественото вино на европейските страни варират от 5.5 евро за литър (или приблизително колкото е и в България) в Испания до над 12 евро в изключително развити и престижни пазари като Великобритания. Изследване на германския пазар пък наскоро показа, че средната цена на виното (без разделение качествено/трапезно), което германците купуват от търговската мрежа, е едва 1.20 евро за литър (1.77 евро за бутилка). В Пловдивска област например средната обща цена на литър вино е 2.50 лв. – т.е. дори малко по-висока.
На този фон изглежда, че цената на българското вино на вътрешния пазар е съизмерима с част от западноевропейските пазари при доста по-нисък стандарт на живот.

Три гледни точки за цените

Производители, търговци и ресторантьори имат различни наблюдения за ценообразуването при виното и те допълват картината взаимно. „Цената на виното има ирационална особеност. Плащаме не само за гроздето, за бъчвите, за транспорта, за бутилките и тапите, но и за историята на виното. Българските вина засега са „изчистени“ от тази съставка“, казва Александър Канев, един от успешните български винени мениджъри, управлявал избите „Беса вали“ и “ Анжелус естейт“. Той споделя, че цената на едро на „Стайлиън класик“ например – базовото вино на „Анжелус“ от първите години на избата, е 15 лв. без ДДС. „От тази цена най-малко отива за лозаря – да кажем 15-20%. След това имаме класна италианска бутилка, коркова тапа клас „А“ от Португалия, едногодишната френска дъбова бъчва добавя около 1 евро върху себестойността на бутилката. Плюс още восък, етикет, кашони. И така себестойността е около 6 лв.“, казва Канев. По думите му немалка част от разликата от 6 до 15 лв. взима търговецът. „Търговецът на едро очаква от производителя минимум 20% отстъпка от едровата цена и разсрочено плащане от 45 до 60 дни.“
Съсобственикът на малка винарска изба в Перущица Кирил Николов, който тази година ще пусне първото си масово вино, споделя, че целта му е да направи отлично трапезно вино за 6 лв. за бутилка. И описва себестойността така: за грозде около 1.2 до 2 лв за литър, за бутилки, тапи и други консумативи – още около 1,2 лв. Той още не е изчислил с прецизност амортизационните отчисления за оборудването си и други разходи, но счита, че максималната себестойност ще е до 3.5 лв.

Трябва обаче да се прави разлика между изби и изби. Иван Манахилов, закупчик вина на веригата Casavino, отбелязва, че по наблюденията му има два вида: „Едните подхождат пазарно. Те знаят колко вино на каква цена може да поеме пазарът и се стараят да го произведат и то да е добро. И успяват – големите и по-опитните изби най-често, но има и по-малки. Други обаче подхождат неизбежно счетоводно, защото калкулират в цената на виното грамадната инвестиция, която са направили.“
В последните години в България наистина бяха направени много скъпи инвестиции – със или без евросредства, предимно в малки, бутикови проекти. Това по мнението на всички в бранша е една от причините да виждаме все по-добро, но и все по-скъпо вино в средния и високия сегмент. „С времето инвеститорите се вразумяват – когато видят, че просто не могат да продават. Тогава редуцират портфолиото, цените, разходите и т.н.“, казва търговецът.

Манахилов отбелязва също, че често цените са претоварени с много маржове по веригата – пътят от производителя до рафта понякога минава през няколко доставчици и поддоставчици. „Но когато говорим за цени на виното, трябва да се има предвид, че магазините като нашия не са представителна извадка за пазара на виното. В България се пият основно наливни вина, и то директно от източника. На второ място bag-in-box. Всички тези красиви и доста по-скъпи бутилки в магазините са нищожна част от пазара. Хората най-често ги купуват за подаръци, за поводи, за събития“, казва той.

Наблюденията на Яна Петкова, съсобственик на винобар Grape Central, са че добрите български вина наистина получават много по-добри цени на вътрешния пазар, отколкото на външния, защото конкуренцията на външните пазари е огромна и страната ни трудно може да се пребори с утвърдени производители. „В България вече има едно малко винено общество, което е готово да даде кредит на българските винари и да ги подкрепя, макар да осъзнава, че има и момент на „изцеждане“, казва тя. И споделя общите наблюдения, че високата цена на качественото вино донякъде идва от големите нови инвестиции. Истината е обаче, че голяма част от хората пият наливни вина от местни производители, а вина над 10 – 12 лв. се купуват от една изключително малка част потребители.

За да се разшири този сегмент, са нужни както много усилия за популяризация, така и разумно поведение на всички по веригата и, разбира се, повишаване на жизнения стандарт. Според наблюденията на Яна Петкова големите маржове на вината в много от българските ресторанти в средния и по-високия клас не помагат за това доброто вино да бъде по-достъпно. По света ресторантите, водени от стремеж да популяризират пиенето на вино, работят с много по-гъвкави формули. Grape Central са сред малкото у нас, които опитват да дават позитивен пример. При все че посетителите там са хора с отявлен интерес към виното и по-големи възможности, надценката на всички вина в бара е – грубо казано – 15 лв. над базовата цена. Този модел стимулира клиентите да поръчват вина от среден и по-висок клас, защото така те стават изгодни. В много от ресторантите по-често се среща моделът, в който всички вина са дотолкова надценени, че клиентите избират най-евтините (които пък са най-надценени).

В крайна сметка, ако потребителите пият повече качествено вино, ще има повече спациализирани магазини и винобарове, т.е. повече конкуренция, и цените ще паднат, но те не пият повече качествено вино, защото им се вижда скъпо. Така порочният кръг се затваря.

Източник: capital.bg