Българските местни сортове

Вили Гълъбова
Напоследък често ми се налага да говоря за местни български винени сортове и кой знае защо в съзнанието ми все изниква една картина, с която мой приятел бе описал представата си за пълно щастие – хладна вечер с чаша червено вино и вкусно ястие пред огъня. Картината сама по себе си е достатъчно вдъхновяваща, ако питате мен, но все пак не мога да не си задам въпроса това ли е българската винена мечта и могат ли местните сортове да надскочат провинциалността отвъд пасторално рустикалните идилии. В известен смисъл отговорът на този въпрос се корени в максимата „Никой не е пророк в собствената си страна”. Особеност на българския характер е да оценява достиженията си през очите на чужденеца. Но този път, вместо да критикувам такава нагласа, напротив, ще дам външната гледна точка, която, надявам се, ще ви накара да се почувствате добре.

Неотдавна Международната организация за лозата и виното (OIV) публикува актуализация на базата си данни за лозовите сортове, според която общият им брой достига 5916. Сред тях OIV са преброили точно 120 местни сорта в България. Сто и двадесет! Е сега вече наистина се възгордях заради огромното богатство, което притежаваме. От друга страна, се и депресирах, защото вероятно не само аз, но и повечето винени експерти, енолози и лозари, посветили цялата си кариера на виното в България, едва ли могат да изброят повече от 20 – 30 български сорта. И ако случайно успеят, то на информирания винолюбител повечето от тях ще му звучат напълно непознато.

Керацуда, кокорко и другите

Ето някои примери на малко известни местни сортове с вдъхновяващи имена:

Тракийска слава (памид & мавруд)

Черноморски еликсир (димят & мискет)

Септемврийски рубин (тамянка & димят)

Орфей (червен мискет & пино ноар)

Гергана (димят & мускат отонел)

Камчия (варненски мавруд & ризлинг)

Ахелой (юни блан & мускат отонел)

Хеброс (червен мискет & пино ноар)

Сторгозия (букет & вилар блан)

Руен (широка мелнишка лоза & каберне совиньон)

Има и други не толкова романтични, но затова пък добили по-голяма популярност местни сортове като керацуда, кокорко, букет и шефка например.

Керацудата е бял сорт, познат още като бяла бреза, мисирчино или древник. Заема много малки площи, предимно в Югозападна България в районите на Симитли, Кресна и Сандански. Отглежда се и в Албания. Ампелографията казва, че гроздът му е среден, цилиндричен, силно сбит, ципата е дебела, крехка, а гроздето узрява през втората половина на септември. Използва се предимно за бели трапезни вина, но е сорт, подходящ и за ликьорни вина. По-голямата му популярност се дължи на усилията на екипа енолози и лозари на Дамяница, които като пионери преди повече от 10 години се заеха да издирят и възстановят популярността на местните сортове, типични за района на Струма. Последвани от други производители там, днес във винените магазини, макар и срамежливо, от най-долните рафтове надничат не един и два примера на вина от този сорт.

На други радетели за запазване богатството на местните сортове като Пламен Пенев от с. Върбовка, Павликени пък до голяма степен се дължи съществуването на автентични лози от сорта кокорко например. Той години наред издирва и намира стари насаждения, включително и в частните дворове на хората, откъдето взима посадъчен материал за създаването на лозите-майки.

„Кокорко е истински уникат, който днес не може да бъде открит никъде в България“, смята Пламен Пенев. Сортът е бил разпространен в Северна и Североизточна България (Варна, Добрич, Силистра, Плевен). Но най-добре се е адаптирал във Великотърновско, в селата Караесен, Патреш, Вищовград, Бяла черква и Сухиндолско. За сортове като кокорко и тамянка се счита, че придават много приятен парфюмено-плодов аромат на белите вина. Те са част от сортовото богатство на националния ни лозарски генофонд. За съжаление обаче последните десетилетия държавата почти напълно абдикира от задълженията си да поддържа и опазва този фонд и тази функция се крепи на личната инициатива на частни производители, което е и една от големите причини за хаотичното и избирателно поддържане на някои местни сортове за сметка на други.

Все пак сред българските сортове има една група на отличниците, която през годините традиционно запазва позициите си. Сред по-известните и сравнително широкоразпространени местни сортове се числят мискет, гъмза, мелник с всичките му разновидности, мавруд и рубин.

Ще започнем с емблемата на долината на Струма – мелник. Останалите ще разгледаме в отделни дегустационни репортажи.

Мелник

Широката мелнишка лоза е другият стар местен сорт с богата история и легендарен ореол. Отглежда се в района на град Мелник, откъдето идва и името му. Смята се, че е ендемит – ботанически вид, разпространен само на територията на Югозападна България и по-точно около Сандански, Мелник, Петрич и селата Хърсово, Марикостиново, Капатово, Виногради и т.н. Опитите да бъде пренесен и култивиран в други райони на България засега не са особено успешни. Вероятно е разпространен също из Северна Гърция и Македония, но това не се знае със сигурност. Листата на този сорт са причината той да носи това име – много големи, широки и с груба, мъхеста повърхност. Виното притежава много специфичен характер, отличаващ го от вината от други сортове. Усеща се съчетание от ягоди, бели череши, костилка, които според мястото, степента на узряване, начините на винификация и отлежаване могат да бъдат допълнени или доминирани от тютюн, суха мента, чай и черен пипер.

Противно на легендите, цветът на типичното вино от широка мелнишка лоза не е мастилено черен, а по-скоро прозрачен рубин до тъмнопурпурен.

Тъй като сортът не е студоустойчив и е доста късно зреещ, изискващ висока сумарна температура през вегетационния период, горещо лято, дълга, топла, суха есен и сравнително мека и топла зима, принципно трудно достига добро узряване. Затова повечето винари, които го познават добре, смятат, че е по-добре да се развива неговата разновидност мелник 55 или ранна мелнишка лоза. Тя е създадена от кръстосването на широка мелнишка лоза със смесен прашец от сортовете дюриф, жюрасон и валдигие.

Сред многото легендарни истории за мелника двете мои най-любими, може би защото и днес звучат много актуално, са тези за Михаил Палеолог, от византийския хронист Никита Акоминат и за Гайдата с вино на Парижкото изложение.

През 1252 византийският император Йоан Ватаци назначава за свой наместник в Мелник Михаил Палеолог (бъдещ велик византийски император, възстановил Византийската империя след властта на кръстоносците). Получава се донос до императора, че Михаил Палеолог се готви да вземе императорския престол с помощта на българите. Йоан Ватаци пристига в Мелник и организира съд. Всички добре си пийват мелнишко вино преди заседанието на съда. Обвинителите шикалкавят и не удовлетворяват императора. Накрая митрополит Фока, интригант и не особено благочестив свещеник, предлага подсъдимият да бъде проверен с нагорещено желязо, като преди допирането на желязото натопи ръцете си в мелнишко вино. Ако е невинен, виното – символ на Божията кръв, ще го предпази от изгаряне. Михаил Палеолог извиква: „Аз не съм чудодеец и ръцете ми не са мраморни, като тези на Фидиевите статуи. Нека светейшият митрополит със своята светост и близост с бога пръв да пипне нагорещеното желязо!“ Императорът, който добре познавал „светостта“ на митрополита, разтурва съда и наказва обвинителите. На Михаил предлага за жена племенницата си Теодора…

Ето и историята за гайдата с вино. Мелнишкото вино се представяло на Голямото световно изложение в Париж през 1889. Мелнишките винари позакъснели и ги разположили някъде накрая на изложението, нямали никакъв успех, въпреки опитите на Манолис Кордопулос да намери по-прилично място. Прочутият тогава български гайдар Коста Раданов се отбил при тях и им предложил да им направи своеобразна реклама с гайдата си. Пъхнал един малък ярешки мех в гайдата си и го напълнил с вино. Музикантът застанал пред Айфеловата кула, свирейки с гайдата, и когато се насъбрали слушатели, спирал да си почива и източва по една чаша винце от ручилото. Предлагал на желаещите да опитат. Гайдата с вино станала сензация на изложението, най-вече заради качеството на мелнишкото вино. Гайдарят раздал много визитки на мелнишките винопроизводители. Накрая на изложението, на събранието на винарите изложители, Манолис Кордопулос обявил, че е получил толкова поръчки, които ще могат да се изпълняват и от неговите правнуци в следващите 184 години. Той обаче твърдо отказал да увеличи производството, защото съзнавал, че малкото количество на произведеното вино и доброто му качество поддържали високата му цена.

Каквото и да си говорим за мелника, безспорна истина е, че с новите насаждения и появата на дузина нови производители в района последните няколко години сме свидетели на все по-добри и, бих казала, впечатляващи вина, най-често от мелник 55 или блендове с негово участие.

Такива са вината на производители като Меди вали, Синтика, Уникато/Но Менс Ленд, Орбелус, Логодаж, Вила Мелник и др. В тази група на производители на забележителни вина от сорта мелник влиза и един аутсайдер за района, но иначе производител с отлично разбиране за спецификата на местните сортове – Едоардо Миролио. Неговият мелник под марката История без край (Istoria bez kray) е един прекрасен пример на необичайното пътешествие, което сортът ендемит е предприел извън пределите на обичайния си ареал в долината на река Струма до най-източните части на Тракийската низина. Резултатът в бутилката е категоричен, че пътешествието си е струвало усилията.

Ето кои бяха вината от мелник и букет, които нашата комисия опита:

Logodaj Nobile Melnik 2011, Логодаж

Orbelus Melnik 201 1, Орбелус

Villa Melnik Bergule Melnik 55 2011, Вила Мелник

Logodaj Melnik 55 2011, Логодажp>

Edoardo Miroglio Istoria Bez Kray Melnik 2009, Едоардо Миролио

Orbelus Prima Melnik 2009, Орбелус

Villa Melnik Aplauz Reserve Melnik 55 2010, Вила Мелник

Uniqato Melnik 2009, Уникато

Edoardo Miroglio Istoria Bez kray Bouquet 2011, Едоардо Миролио

Bouquet Nouveau 2012, Едоардо Миролио

Sintica Explosion Melnik Single Vineyard 2008, Синтика