Бордо на опашка за наши бъчви

Бордо на опашка за наши бъчви

Сръчните майстори от с. Врачеш с поръчки от Гърция и Африка. Изпичат дъба по-слабо за бели вина и повече за червени. За хубавото вино трябва качествена бъчва. А такива се произвеждат ръчно и до днес в „столицата на бъчвите“ – ботевградското с. Врачеш. Там занаятът има повече от 160-годишна традиция.В необятния свят на бъчварството работят над 70 работилници, а всяка втора къща е със сръчен майстор, усвоил тънкостите на занаята по наследство. С малко талант и повече любов над десетки бъчвари в момента създават продукция за най-големия център за производство на вина във Франция – град Бордо.

През последната година интерес към буретата им проявили дори и от Южна Африка. Основният пазар майсторите от Врачеш е гръцкият. В България пък лозарските краища постоянно търсят майсторите от Ботевградско за нови произведения. Те разказват, че за изработката на едно буре най-често се използва дървен материал от дъб, който взимали от Странджа. Той бил желан не само заради своята гъвкавост и здравина, но и заради приятния вкус на горски плодове, който придавал на виното. Със сръчните си пръсти и помощта на няколко машини бъчварите от с. Врачеш правят бурета от 5 литра до 3 тона. „Раждането“ на бъчвата отнема години, признават опитните майстори.
Преди реалната обработка на дървото, то трябва да се изсуши на проветриво място за година, за да падне влажността. „Първата стъпка е да се обрежат дъгите според желаната дължина. След като са обработени всички дъги, започва тяхното редене в метални обръчи – елементи, които крепят бъчвата“, разказва Мартин Йончовски, бъчвар в селото. Деликатен момент е свиването на дъските в едно тяло. Това става чрез нагряването им с огън, който се пали в средата на бъдещото буре. „В зависимост от желанието на клиента, има четири вида обгаряне на дървесината отвътре.

За белите вина изпичането е по-слабо, докато за червените е повече, за да може да даде по-добър вкус“, обяснява бъчварят. И допълва, че самото изпичане на дъба дава вкуса и аромата на горски плодове. „Следващата стъпка е направата на дъна. Тя става чрез рендосване на дъските, като при реденето се слагат по-средата най-дългите, след тях по-късите и накрая тези с най-малка дължина“, казва Йончовски. Майсторът добавя, че преди години преди да се сковат дъгите, откъм тясната страна се намазвали с папур.“Следващата стъпка е свалянето на челния обръч, така че краищата на дъгите да се изправят, за да се постави дъното. След това се връща обратно челният обръч и се стяга дъното“, подчертава бъчварят. След външната обработка, обръчите се набиват окончателно срещу разместване. „Предпоследната стъпка при направата е заглаждане на бъчвата на ренде, за да се изравнят неравностите.
Накрая се пробива кръгъл отвор – „врана“ и се поставя канелка в него“, заключва опитният майстор.

Повечето от тези дейности бъчварите правят на ръка. Те разказват, че удоволствие от творението изпитват когато дървото минава през пръстите им и усещат всяка негова деформация. „Ние сме като художниците и творим с любов произведения, които се ценят високо“, казва друг бъчвар от селото – Васил Василев. Той е категоричен, че ценители на истинската продукция в занаята им винаги ще има, защото основната роля във вкуса на виното играе бъчвата.Сътвориха гигантска с врата бъчва един тон и половина с врата. В сътворяването й лично е участвал Мартин Йончовски, един от бъчварите от с. Врачеш. Той разказва, че в направата й са взели участие около 10 човека. За да влизат в нея, майсторите са изрязали едната страна на дъното й в полукръг. По този начин са работили стените й отвътре. Отвън пък са го правили с помощта на скеле.

Бъчви с такива обеми се използвала главно от заводи за производство за вина. Интересното е, че при по-големите съдове процесите на съзряване са по-бавни и по-трудни за контролиране, но пък те са по-подходящи за съхраняване на дестилати. Малките ценни като швейцарски часовници малкият швейцарски часовник е по-скъп от големия, същото е и с буретата, казват майсторите от Врачеш.

Въпреки по-високата си цена, буретата между 5 и 10 литра са най-желаните. Те най-често се използват за подарък. При направата на едно такова се изисква повече време и вглеждане във всеки един детайл. Цената им се определя и от желанието на клиента да се пирографират с разнообразни цветни или безцветни рисунки и пожелания. Преди години украсяването на дървото се правело чрез „рисуване с огън“, сиреч с нажежени шишове. Сега вече за това се използва електрическа машинка. Рисунките най-често се правят в духа на народните традиции, взаимствани от украсата на българската народна носия. Честа практика е и брандирането на бурето чрез поставяне на лого.

Занаятът изчезва интерес към занаята „бъчварство“ от страна на младите няма, разказват с тъга бъчварите от с. Врачеш, които по наследство се занимават с правенето на бъчви. Те поставят желанието и любовта към тази професия на първо място, като допълват, че не виждат този „пламък“ в очите на своите деца. „За съжаление с появата на новите технологии, никой не би се заел с нещо, което изисква повече време и усилия. Младите търсят бързите пари, но при нас такива няма“, разказват опитните бъчвари. Малка част от тях са тези, които се занимават единствено и само с бъчварство, повечето имат и втора работа. Определят занаята си по-скоро като хоби, чрез което няма как да се изхранят. „Ние самите сме и производители, и търговци. Тук се получава така – влагаш един капитал и чакаш година и половина възвращаемост“, казват мъжете. Въпреки това те са категорични, че ще продължат да майсторят бъчви, докато пламъкът в сърцето им угасне.

В този тежък занаят и жените са оставили своята следа. Те са били помощници на своите мъже и плътно до тях във трудните времена, когато комунизмът забранявал частното производство.Чешит си поръча буре с два чучура от единия точи питието на боговете, от другия – ракийка Буре 2 в 1, разделено по средата с дъно. Едната му част се пълни с вино, а другата с ракия. Такава поръчка е получил бъчварят Васил Василев от с. Врачеш преди време. Желаното буре трябвало да има два чучура, през които стопанинът му да точи различните питиета. Речено – сторено. Майсторът изпълнил желанието на човека. Василев разказва, че в последните години се засилил и интересът на хората към буковите качета. Те се използвали главно за съхраняване на сирене и сланина. Домакините ги искали, защото дъбът, от който е направена бъчвата, придавал по-приятен вкус. „Клиентът е най-важен и той трябва да бъде доволен от теб, защото майстори има под и над път.

Лесно ще те замени, ако не си свършил работата си“, казва бъчварят.За домовете, направени в по-битов стил, Василев и колегите му изработват „половин“ буре. „Хората ги закачат по стените си, те са страхотна украса за по-битовите жилища“, допълва майсторът. Той разказва, че получава поръчки и за т.нар. „кашпи“ – бурета, направени под формата на ваза. Тях клиентите използвали за поставяне на шише с вино. Опитните бъчвари от с. Врачеш разказват, че на пазара имало и много имитации на бъчви, направени от пластмаса. „Тя е изключително вредна, тъй като ракията, самият спирт, престояващ в нея, с времето я разгражда“, обясняват мъжете. По думите им пластмасата е такъв материал, в който и самата течност не може да ферментира, за да се превърнат захарите в етилов алкохол. Дървото от своя страна поема вредните вещества. То е и топлоизолатор, в който ферментацията не спира. „В Япония дори пластмасата е забранена“. Не купувайте бидони от такъв материал“, съветват бъчварите, но отбелязват, че интересът на хората към естественото буре все още е силен.

Бай Цано е жива легенда. Най-старият бъчвар в с. Врачеш е Цано Василев. Тази година той ще навърши 90 години. За него бъчварите казват, че е по жизнен и отдаден на занаята от всеки друг. Съседите му пък до късно вечер чуват звука на включените машини, с който се реже дървения материал за бъчвата. Те с усмивка подхвърлят, че не са сигурни дали дядо Цано не ги е забравил по погрешка. Възрастният човек е най-мъдрият майстор, изпитал на гърба си тежката забрана да твори свободно по време на комунизма.

Тогава голяма част от бъчварите в селото били принудени да работят в бъчварски цех, намиращ се в началото на с. Врачеш. Режимът там бил изключително суров, тъй като в близост до селото се намира и град Правец – меката на живковизма. По-възрастните бъчвари още си спомнят далечната 1977 година, когато данъчния обикалял по къщите им, за да преглежда и брои какъв материал имат, а ако сметне, че не са спазили закона, им пишел актове. Непримиримите с репресиите на времето бягали в други градове, в които забраните на комунизма не се усещали с цялата си сила и всеки можел да твори за собствена облага.

Голяма част от бъчварите прекарвали работната седмица в градове като Враца, Лютидол, Ребърково и Козлодуй. Това била тяхната свобода и малка победа срещу правилата на комунистите.Криза за дъб, масовото изсичане на дъба води до замирането на занаята „бъчварство“, разказва с тъга бъчварят Васил Василев. „Дъбът е в криза, защото се изсича, а това е дърво, което расте 80 години“, обяснява той. Мъжът години наред се снабдява със суровината от Елена и Смядово. Но признава, че напоследък усетил осезаемо колко липса има в горите заради незаконната сеч.

Източник: bgnow.eu

No Article rating
0 Reviews
Тази материал беше ли полезен? Моля, направете своята оценка, за да ни дадете ценна информация за нашите подобрения.
  1. СУПЕР
  2. МН. ДОБРО
  3. ДОБРО
  4. СТАВА
  5. ЛОШ

Подобни статии